Преди два дни писах за фалшивите руски царе, който остават в историята като лъже-Димитрий I, лъже-Димитрий II и лъже-Димитрий III. Една седмица по-рано пък използвах изчезването на легендарен френски средновековен меч, за да разкажа в Мистерика+ малко повече за френския крал Карл Велики и племенника му Роланд. Това ме накара да се замисля кой български цар има най-интересна история. Не съм напълно сигурен, но може би това е Ивайло, със сигурност част от неговата история прилича на историите на споменатите по-горе Карл Велики и Димитрий Углицки.
В статията в "Мистерика Плюс" се чудех защо на български френския владетел се нарича Карл, след като оригиналното му изписване е Charlemagne, което се произнася Шарлемейн. За името на Ивайло също има неясноти. Някои изследвания, предполагат, че е възможно оригиналното име да е било Иваил. Византийските автори пък го наричат с прякорите Лахана (от гръцката дума за зеле) и Бърдоква (маруля). Според някои автори това се дължи на факта, че се е хранел „само с хляб и диви зеленчуци“. Отделно от това професор Тодор Балкански застъпва виждане, че друг прякор на царя - Кордокоба идва старобългарската дума "коръда" която значи "меч".
Предполага се, че Ивайло няма аристократично потекло, в най-добрия случай е бил военен командир в българската войска или местен управител. Има и хипотеза каква точно му е била длъжността преди да стане цар - областен управител на Овеч (Провадия). Той застава на чело на цялата българска държава след въстание започнало пролетта на 1277 г.
Постоянните нашествия на татарите през 60-те и 70-те години на XIII век довеждат българското население до отчаяние. Цар Константин Тих – Асен (1257 – 1277) е неспособен да защити държавата и поданиците си. Това дава възможност на Ивайло да оглави народното недоволство и да стане водач на въстание, което започва през пролетта на 1277 г.
През лятото на 1277 г. Ивайло се изправя срещу монголо-татарите от Златната орда. Той успява да разгроми няколко татарски дружини, което му носи още по-голяма известност. За кратко време успява да прочисти страната от татарските банди и така все повече области преминават на негова страна и го признават за цар. В края на 1277 г. се състои битка между Ивайло и цар Константин Тих – Асен. Царската войска е напълно разгромена, а самият цар – посечен от Ивайло.
Византийският император Михаил VIII Палеолог вижда възможност да се възползва от положението в България. Той желае българският престол да се заеме от по-слаб владетел, който да бъде под негово влияние, затова решава да подкрепи сина на цар Мицо Асен (управлявал през 1256 – 1257, преди Константин Тих – Асен), когото провъзгласява за цар под името Иван III Асен и жени за своята дъщеря Ирина Палеологина. Когато царица Мария, съпругата на Константин Тих – Асен, научава за това, тя взема решение да предложи на Ивайло брак и съответно българския престол. Така Ивайло влиза в Търново и през пролетта на 1278 г. става законен български цар.
Царуването му обаче не продължава дълго. Михаил VIII Палеолог не прощава на българите това, че неговият избраник Иван III Асен не е станал български цар и Ивайло е принуден да воюва на два фронта – срещу ромеите и срещу татарите. Първоначално удържа победи срещу ромейските войски на юг през лятото и есента на 1278 г. После потегля срещу татарите, но е принуден да се защитава в крепостта Дръстър. Обсадата продължава 3 месеца, а в Търново плъзва слух, че Ивайло е загинал. Търновските боляри отварят вратите на столицата пред Иван Асен III и съпровождащата го византийска войска (началото на 1279 г.). Неочаквано обаче Ивайло се появява пред Търново. В отговор на това в България навлиза 10-хилядна византийска войска. На 17 юли 1279 г. Ивайло изненадващо връхлита върху ромейския стан край Девина. Ромеите са напълно разгромени. Иван III Асен бяга от столицата, но болярите вместо отново да признаят властта на Ивайло, избират за нов цар деспота Георги I Тертер.
Войните обаче продължават прекалено дълго и селяните започват да напускат Ивайло. В променената обстановка след възцаряването на Георги I Тертер цар Ивайло отива в двора на татарския хан Ногай, който се намира в крепостта Облучица на Дунавската делта, с молба за помощ. В стана на хана идва и Иван III Асен, също търсейки съдействие. Отначало Ногай протака нещата, но подтикнат от византийската дипломация по време на един пир заповядва да посекат Ивайло. Любопитно тълкувание прави Георги Владимиров. Докато повечето български историци приемат, че Ивайло отива победен в стана на Ногай с цел търсене на помощ, то неговото виждане е, че става дума за дипломатическа визита. Според Владимиров към този момент нито Тертер, нито татарите имат окончателна победа над Ивайло.
Историята обаче не свършва до тук. Подобно на Русия с името Ивайло си служат двама „лъжеивайловци“, които вдигат населението в Тракия и дори в Мала Азия против настъпващите османски турци. Първият от тях се появява в Константинопол през 1294 г. За него споменава Георги Пахимер. Тъй като цар Ивайло е сред малцината в тогавашния свят, постигнали победи над татарите, споменаването на неговото име прави силно впечатление на съвременниците и неговото появяване се оказва истинска сензация в столицата на Византия, макар приживе той да е бил техен враг. Както посочва Пахимер този Псевдо-Лахана твърди, че ако императорът даде съгласието си, ще извърши велики дела срещу враговете. Първоначално самозванецът е арестуван, но силното недоволство на населението на Константинопол принуждава император Андроник II Палеолог да го освободи, още повече, че както посочва Георги Пахимер той „изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи“. Императорът дава благоволението си Лъже-Ивайло да бъде прехвърлен на малоазийския бряг и да потегли с привържениците си срещу бейлика на Осман I. В редиците на Лъже-Ивайло се стичат многобройни доброволци, сред които орачи, пастири и др., всички те вярват в мисията му да спре нашествениците турци. Пахимер разказва: „Изглеждаше като че ли целият свят е тръгнал с него...“. Явно стреснат, императорът отказва да въоръжи тази стихийна тълпа и нарежда Лъже-Ивайло отново да бъде арестуван, с което приключва всичко. Интересно е да се отбележи, че според сведенията при появата си в Константинопол този Лъже-Ивайло води със себе си отряд българи. Как ли щеше да се развие историята, ако Андроник не се беше уплашил? Може би турците щяха да бъдат разбити и никога повече нямаше да потеглят към Европа?
Около десет години по-късно през 1304 – 1305 г. се появява втори Лъже-Ивайло. Той отново е от български произход, представя се със собственото си име Иван и с прякора Свинепаса (на гръцки Хировоскос), и твърди, че е участвал в „някои войни в България“. Той води дружина от 300 мъже с лъкове и боздугани и предлага помощта си на император Михаил IX Палеолог отново срещу турците. Този Лъже-Ивайло също е пратен в затвора, но се спасява като се позовава на средновековното право на убежище в една константинополска църква. След това събира отново хората си, преминава морето и разкъсва турската обсада на крепостта Кенхрей при река Бююк Мендерес, обръщайки в бяг турците. Но силите на българина са малочислени и когато скоро след това пристигат турски подкрепления, Иван е пленен. Тъй като за него турците поискват откуп от 500 златни перпери, той помолва наблюдаващите от крепостните стени на Кехрей ромеи да ги платят, но те отказват, тъй като сумата е твърде голяма. Тогава Иван се обръща на български към отряда си, за да ги окуражи, но някои от ромеите, разбиращи български, издават на турците, че той отправя люти закани. Тогава турците „се уплашили за себе си и го убили, защото сметнали, че ако освободят неумолимия враг, откупът и печалбата нямало да струват нищо“ според разказа на Георги Пахимер. Пак Пахимер предава и другата версия за съдбата на Иван, според която той успява да се спаси и се връща в балканските земи, където Михаил IX Палеолог му дава титлата „севаст“, и той воюва с отряд от 1000 души в района на Солун срещу съюзените турци и каталани.
Източник за статията: Wikipedia