Въпреки че някои „защитници на традиционните ценности“ ще ви кажат, че мястото на жената е в кухнята, а основната ѝ задача е да отглежда децата, историята още от дълбока древност е пълна със смели жени, оставили ярка диря след себе си. Будика, Жана д’Арк, Олимпия дьо Гуж, Хариет Тъбман, Роза Люксембург, Роза Паркс — жени от различни времена, общества и с различни убеждения, но всяка от тях по свой начин борила се за това, в което вярва.
В настоящата поредица ще представя един съвсем определен тип бунтарки — жените, които са изповядвали анархистически идеи и са се изправяли срещу установения ред. Започвам с една от най-известните сред тях — Ема Голдман. Безкомпромисна, красноречива и открито бунтуваща се срещу всяка власт, която смята за потисническа, тя посвещава живота си на една идея, от която никога не се отказва — свободата на отделния човек.
Ема Голдман е родена през 1869 г. в Руската империя и като тийнейджърка емигрира със семейството си в Съединените щати. Един от повратните моменти в живота ѝ настъпва след събитията около прочутата афера „Хеймаркет“ в Чикаго.
През 1886 г. американското работническо движение води ожесточена борба за въвеждането на осемчасов работен ден. На 4 май на площад „Хеймаркет“ в Чикаго се провежда митинг, свикан в знак на протест срещу полицейското насилие при предишна работническа демонстрация. Събранието протича сравнително спокойно, докато полицията не се опитва да го разпръсне. Тогава неизвестен човек хвърля бомба срещу полицаите. Следват хаос и стрелба, при които загиват както полицаи, така и цивилни.
Осем анархисти са обвинени във връзка с атентата, въпреки че доказателствата срещу тях са крайно спорни. Четирима са обесени, един се самоубива в затвора, а останалите впоследствие са помилвани. За младата Ема Голдман процесът и екзекуциите се превръщат в събитие, което окончателно я насочва към анархизма.
През следващите десетилетия Голдман се превръща в една от най-разпознаваемите и противоречиви фигури на американското радикално движение. Тя защитава правата на жените, достъпа до контрацепция, свободата на словото, правата на работниците и сексуалната свобода. За нея политическата свобода няма особена стойност, ако човек не разполага със свободата да определя и собствения си живот.
Тези възгледи многократно я сблъскват с американските власти. Арестувана е неведнъж заради своите речи и политическа дейност. След влизането на САЩ в Първата световна война Голдман открито се противопоставя на задължителната военна служба. През 1917 г. е осъдена на две години затвор заради дейността си срещу наборната военна служба. След освобождаването ѝ американските власти предприемат още по-драстична мярка — през 1919 г. тя е депортирана заедно с други радикални активисти в Съветска Русия.
На пръв поглед новата държава би трябвало да бъде мястото, където една революционерка като Голдман най-сетне ще се почувства у дома си. Получава се точно обратното.
Първоначално тя пристига с надежди към Руската революция, но много скоро се сблъсква с репресиите на болшевишкото правителство, потискането на свободата на словото и преследването на анархисти и други политически противници. Голдман не прави компромис с убежденията си само защото този път репресиите идват от режим, който се обявява за революционен. Тя се среща и спори с Владимир Ленин, поставяйки въпроса за преследването на анархисти и ограничаването на политическите свободи.
Окончателният разрив настъпва след потушаването на Кронщатското въстание през 1921 г. Скоро след това Голдман напуска Съветска Русия и впоследствие описва разочарованието си от болшевизма в книгите „My Disillusionment in Russia“ и „My Further Disillusionment in Russia“.
Така тя се оказва в необичайното положение да бъде нежелана и от двете страни на зараждащото се идеологическо противопоставяне — депортирана от капиталистическите Съединени щати заради радикализма си и отвратена от авторитаризма на комунистическа Русия. За Голдман обаче противоречие няма: държавата, независимо каква идеология изповядва, се превръща във враг, когато започне да потиска свободата на човека.
Следват години на скитане между различни държави, писане, лекции и политическа дейност. Дори в последните години от живота си тя не изоставя каузите си и подкрепя анархистите по време на Испанската гражданска война. Умира през 1940 г. на 70-годишна възраст.
Малцина революционери могат да се похвалят, че са успели да си навлекат гнева както на правителството на Съединените щати, така и на това на Съветския съюз. При Ема Голдман това не е просто любопитен исторически парадокс, а естествено следствие от убеждение, което следва през целия си живот: свободата не престава да бъде свобода само защото не ни харесва начинът, по който някой друг я използва.
Самата Голдман описва стремежа си далеч по-просто:
„Искам свобода, право на себеизразяване, правото на всеки човек на красиви, сияйни неща.“
А моят любим цитат от Ема Голдман е „Ако не мога да танцувам, това не е моята революция.“
На едно събиране тя танцувала много ентусиазирано. Млад неин другар я дръпнал настрани и ѝ казал, че подобно поведение не подобава на сериозен революционер и може да навреди на Каузата. Голдман побесняла. Според нея няма никакъв смисъл движение, което проповядва освобождение от условностите и предразсъдъците, само да създава нови ограничения.
И точно затова Ема Голдман остава една от най-разпознаваемите, противоречиви и безкомпромисни жени в историята на анархизма.