Битки, фронтове и фракции

Късно вечерта в понеделник отново търговски кораби бяха ударени в Черно море в близост до България. Единият потъна, а голяма част от екипажа се води за изчезнал, което значи, че вероятно са загинали.

Нови два кораба са били ударени с дронове в Черно море - край Бяла и край Крапец

Тези два нови удара са дори още по-близо от ударите от миналата седмица. Тогава поразените кораби бяха в така наречената "изключителна икономическа зона" на България, а сега са в прилежащата.

Междувременно...

Откриха тялото на 37-годишен украинец на плаж в Слънчев бряг

Мъжът е живеел в Свети Влас и е бил с временна закрила, по първоначални данни изглежда се е удавил. Преди около месец бе намерен друг удавен украинец, този път на 63 години. Отново случаят бе в Слънчев бряг.

Всяка година морето взема жертви, предимно невнимателни туристи. От друга страна Путин е изключително отмъстителен и без никакви задръжки ликвидира критиците и противниците си в чужбина. Кой знае дали зачестилите случаи на удавени украинци са чиста случайност...

Урсула Крьобер ле Гуин (1929–2018) е американска писателка, известна със своите научнофантастични и фентъзи произведения. Освен талантлив разказвач, тя е и проницателен критик на съвременното общество, който използва литературата, за да изследва въпросите за свободата, властта и социалната справедливост.

За разлика от други политически мислители, Ле Гуин не проповядва идеите си чрез манифести, а чрез увлекателни истории за въображаеми светове. В романите ѝ фантастиката се превръща в средство за поставяне под съмнение на установените обществени норми и за представяне на алтернативни начини на живот.

Особено показателен е романът ѝ "The Dispossessed" (1974), в който са противопоставени две общества. Едното е капиталистическо, основано на частната собственост и социалното неравенство, докато другото е изградено върху анархистични принципи, без централизирана държавна власт. Чрез съдбите на героите Ле Гуин изследва предимствата и противоречията на двата модела, без да представя нито един от тях като съвършен.

В творчеството ѝ ясно се открояват симпатиите към анархистичните идеи, разбирането за личната свобода и доброволното сътрудничество между хората. Тя критикува сляпото консуматорство, материализма и безусловното подчинение на авторитетите, като приканва читателите да си представят общество, в което човешките отношения са по-важни от притежанието и властта.

Урсула ле Гуин умира през януари 2018 г. на 88-годишна възраст, оставяйки след себе си богато литературно наследство. Нейните произведения продължават да напомнят, че фантастиката не е просто бягство от действителността, а възможност да погледнем критично на собствения си свят и да си представим как той би могъл да бъде по-различен.

Източник

Нищо неочаквано. Войната в украйна отдавна излезе извън границите на Русия и Украйна - взривяването на "Северен поток", вълната от дронове в Полша преди година, а вече и двата кораба ударени в близост до българския бряг преди няколко дни (единият почти веднага потъна, екипажът вероятно е загинал).

Два търговски кораба горят край Бяла след удари с дронове

От Галац за Истанбул и от Картал за Сулина: Кои са двата атакувани кораба край Варна

„Мисля, че руснаците ни пуснаха подводна бомба“: Първи думи на спасените моряци след удара край Бяла

За всички е ясно, че Русия стои зад този терористичен акт. За всички, освен за българските власти и гъзьолизеца Румен Радев, разбира се!

В края на XIX век Америка трудно би могла да бъде наречена спокойно място. Гражданската война е приключила, робството официално е премахнато, но расовото разделение далеч не е останало в миналото. Индустриализацията създава огромни богатства, но и армия от работници, трудещи се дълги часове при тежки условия. Стачките често завършват с намесата на полицията, а социалисти и анархисти открито говорят за премахване на съществуващия обществен ред. А сред най-радикалните гласове на тази епоха се появява една жена – Луси Парсънс.

Точният ѝ произход и до днес е предмет на спорове. Смята се, че е родена около 1853 г., а самата Парсънс през живота си твърди, че има мексикански и индиански корени. Исторически изследвания обаче сочат, че вероятно е била от афроамерикански произход и може би е родена в робство. Сигурното е, че расовата ѝ принадлежност многократно се превръща в оръжие срещу нея.

Още по-необичаен за времето е личният ѝ живот. Луси се омъжва за Албърт Парсънс – бял мъж и бивш войник от армията на Конфедерацията, чиито политически убеждения постепенно се променят радикално. Двамата напускат Тексас и през 1870-те се установяват в Чикаго, където бързо се включват в зараждащото се работническо движение.

Луси не се задоволява с искания за малки подобрения на условията на труд. Тя постепенно възприема революционния анархизъм и вижда капиталистическата система и държавната власт като основни причини за бедността и неравенството. Работи като шивачка, пише статии, произнася речи и помага за организирането на работещите жени. Сред исканията на организациите, в които участва, са равно заплащане и по-добри условия на труд.

Но Парсънс е скептична към идеята, че проблемите могат да бъдат решени просто чрез избори. За нея необходимата промяна е далеч по-дълбока. И понякога реториката ѝ е стряскаща дори за част от останалите радикали. Тя открито защитава революционни действия и в някои свои текстове стига до призиви бедните да се научат да използват експлозиви срещу онези, които според нея ги потискат. Подобни изказвания превръщат Парсънс в една от най-наблюдаваните радикални фигури в Чикаго.

Събитието, което променя живота ѝ завинаги, настъпва през 1886 г. По това време в САЩ набира сила огромно движение за въвеждане на осемчасов работен ден. На 3 май полицията открива огън по стачкуващи работници край завода McCormick в Чикаго и убива поне двама души. За следващата вечер е свикан протест на площад Haymarket. Митингът на 4 май първоначално преминава спокойно. Албърт Парсънс е сред ораторите, но вече си е тръгнал, когато полицията се появява и нарежда събранието да бъде прекратено. Тогава някой хвърля бомба срещу полицаите. Следва хаос и безразборна стрелба. Загиват полицаи и демонстранти, а самоличността на човека, хвърлил бомбата, така и не е установена със сигурност.

Последвалият процес срещу осем анархисти се превръща в едно от най-противоречивите съдебни дела в американската история. Албърт Парсънс е сред обвиняемите, въпреки че няма доказателства той да е хвърлил бомбата или да е участвал непосредствено в нападението. Осъден е на смърт. На 11 ноември 1887 г. Албърт Парсънс, Август Шпис, Адолф Фишер и Джордж Енгел са обесени. Няколко години по-късно, през 1893 г., губернаторът на Илинойс Джон Питър Алтгелд помилва останалите живи осъдени и остро критикува начина, по който е проведен процесът.

За Луси смъртта на съпруга ѝ не слага край на политическата дейност. Точно обратното. През следващите десетилетия Парсънс продължава да пътува, да изнася речи и да публикува радикални текстове. Издава и редактира анархистки публикации, пише за положението на работниците, расизма, линчуванията и потискането на жените. Репутацията ѝ става почти легендарна. На полицията в Чикаго се приписва определението, че Луси Парсънс е „по-опасна от хиляда бунтовници“ – фраза, която прекрасно показва колко сериозно властите приемат една жена, въоръжена основно с думи, печатарско мастило и способността да събира около себе си тълпи. Полицията редовно следи проявите ѝ, а самата тя неведнъж е арестувана. Дори десетилетия след Haymarket Парсънс остава активна.

През 1905 г. тя участва и в основаването на Industrial Workers of the World (IWW) – радикална профсъюзна организация, която се опитва да обедини работници независимо от професия, квалификация или произход. Сред останалите известни фигури около създаването ѝ са Юджийн Дебс, Мадър Джоунс и Бил Хейууд.

Интересното е, че възгледите на Парсънс невинаги съвпадат дори с тези на други известни активисти от епохата. Тя например не се присъединява към движението на суфражетките. Не защото смята, че жените не трябва да имат право на глас, а защото според нея самото гласуване не може да реши класовия конфликт. Това е характерно за целия ѝ живот – компромисите рядко я интересуват.

Луси Парсънс продължава политическата си дейност практически до края. На 7 март 1942 г., вече близо 90-годишна, тя загива при пожар в дома си в Чикаго. Така приключва животът на една от най-противоречивите жени в историята на американското работническо движение – жена с неясен произход, съпруга на един от екзекутираните след Haymarket, журналист, профсъюзен организатор и революционен анархист. За едни тя е опасен екстремист, който открито оправдава политическото насилие. За други – безкомпромисен защитник на хора, които в края на XIX век почти нямат политически глас.

Руската логистика в южна Украйна става все по-трудна и опасна. Това са кадри от пътя свързващ Мариупол с окупирания Крим. Това е един от двама основни маршрута, по които Русия се опитва да доставя провизии на полуострова (другият е Кримският мост). Украинските дронове вече имат обсег над 100 километра и правят всеки един курс да изглежда като надбягване със смъртта.

Мадалин Мъри О'Хеър (Madalyn Murray O’Hair) е една от най-противоречивите американски активистки на XX век. Родена през 1919 г., тя е открита атеистка, защитник на разделението между църква и държава и човек, който определено не се стреми да бъде харесван. Говори шумно и провокативно, използва нецензурен език и превръща скандала в свое оръжие. Не е случайно, че медиите я наричат „най-мразената жена в Америка“.

Най-голямата ѝ известност идва през 60-те години, когато оспорва задължителните религиозни практики в държавните училища. Нейното делото "Murray v. Curlett" впоследствие е обединено с "Abington School District v. Schempp" и през 1963 г. Върховният съд на САЩ постановява, че организираното четене на Библията и молитвите в държавните училища са в нарушение на Първата поправка. Решението превръща О'Хеър в национално известна (и мразена от много) фигура.

Това обаче е само началото. Тя основава организацията "American Atheists", води множество съдебни битки срещу смесването на религия и държавни институции и дори атакува употребата на девиза „In God We Trust“. О'Хеър се определя като анархистка, войнстваща атеистка и феминистка, говори открито за сексуалността и с удоволствие провокира консервативната американска публика.

Историята ѝ за жалост получава неочаквано мрачен финал. През август 1995 г. 76-годишната О'Хеър изчезва заедно със сина си Джон Гарт Мъри и внучката си Робин. От време на време тримата се обаждат в офиса на American Atheists и настояват, че всичко е наред, макар хората, които разговарят с тях, да остават с впечатлението, че нещо сериозно не е наред.

Подозренията постепенно се насочват към бившия служител на организацията Дейвид Роланд Уотърс — човек с криминално минало, когото О'Хеър преди това е обвинила в кражба на десетки хиляди долари от American Atheists. Според разследващите Уотърс и двама негови съучастници — Гари Кар и Дани Фрай — отвличат семейството с намерението да се доберат до парите му.

Тримата О'Хеър са убити. Скоро след това е убит и Фрай, срещу когото се обръщат собствените му съучастници. Разследването продължава с години, докато Уотърс в крайна сметка не отвежда властите до мястото в Тексас, където останките на Мадалин, сина ѝ и внучката ѝ са били заровени.

Така животът на жената, която десетилетия наред предизвиква религиозните и обществените норми на Америка, завършва не в поредната съдебна зала или публичен скандал, а като част от странна история за отвличане, алчност, предателство и убийство.

И колкото и противоречива да остава личността на Мадалин Мъри О'Хеър, влиянието ѝ е трудно да бъде отречено. Съдебната битка, с която името ѝ става известно през 1963 г., остава важен момент в американските спорове за границата между религията и държавата.

Източник

Сакаш вече малко внимание се обръща на войната в Украйна. Медиите следят други теми, зрителите/слушателите/читателите искат сензации, убийства, злободневие. А редките статии, на които попадам тук и там, всъщност са по-скоро пропаганда, а не реални новини. И те пророкуват тотален колапс за Украйна и пълно поражение. Реалността обаче е по-различна. Боевете продължават и Украйна не само, че не се предава, ами отвоюва територии и нанася сериозни загуби на руските окупатори.

Долното видео е от началото на месеца и показва три ударени руски машини - два танка Т-72 и един Т-90М.

Мари-Луиз Бернери се ражда през 1918 г. в Италия – страна, която само няколко години по-късно ще попадне под властта на Бенито Мусолини. Политиката присъства в живота ѝ още от детството. Баща ѝ, Камило Бернери, е известен анархист и непримирим противник на италианския фашизъм – позиция, която скоро принуждава цялото семейство да напусне страната. През 1926 г., когато Мари-Луиз е едва на осем години, семейство Бернери заминава в изгнание и се установява във Франция. Именно там тя израства в среда на политически емигранти, революционери и интелектуалци и постепенно започва сама да се включва в анархисткото движение.

Още през 30-те години Бернери започва да пише и редактира политически издания. Забележителна е лекотата, с която работи на няколко езика. През краткия си живот тя публикува текстове на италиански, френски, английски и испански и постепенно се превръща в една от най-разпознаваемите фигури на европейското анархистко движение.

Испанската гражданска война променя живота ѝ завинаги. Докато Мари-Луиз продължава издателската си дейност, баща ѝ заминава за Испания, за да се присъедини към антифашистката борба. През май 1937 г. Камило Бернери е убит в Барселона. Смъртта му обаче не прекратява политическата дейност на дъщеря му. Напротив – тя продължава да пише, редактира и организира помощ за хората, пострадали от войната. Особено активно се занимава със съдбата на децата, останали без родители вследствие на конфликта.

След преместването си във Великобритания Бернери се превръща в една от водещите фигури около анархисткото издание "War Commentary". В разгара на Втората световна война списанието заема открито антимилитаристка позиция – нещо, което неизбежно привлича вниманието на британските власти. През 1945 г. Бернери и още трима редактори на изданието са арестувани и обвинени в заговор за подстрекаване на военнослужещи към неподчинение. Случаят срещу нея обаче се сблъсква с необичайна юридическа подробност. Един от останалите обвиняеми е нейният съпруг Вернон Ричардс, а според действащите тогава правила съпрузите не могат да бъдат разглеждани като участници в заговор един с друг. В резултат обвинението срещу Бернери отпада, докато останалите подсъдими са изправени пред съда.

Това преживяване не я отказва от политическата и издателската дейност. След войната "War Commentary" постепенно се превръща във "Freedom", а Бернери продължава да пише за анархизма, войната, тоталитаризма и бъдещето на обществото. Една от темите, които особено силно я интересуват, са утопиите. Тя не ги разглежда просто като фантастични описания на идеални общества, а като начин да бъдат разкрити политическите мечти – и опасности – на дадена епоха. Този интерес намира израз в най-известната ѝ книга, "Journey Through Utopia", публикувана посмъртно през 1950 г.

Бернери така и не получава възможността да развие идеите си през следващите десетилетия. През 1949 г. тя се разболява от вирусна инфекция и умира внезапно на едва 31-годишна възраст.

За толкова кратък живот биографията ѝ е необикновено наситена: детство в изгнание, възходът на фашизма, Испанската гражданска война, убийството на баща ѝ, Втората световна война, политически преследвания и непрестанна издателска дейност на няколко езика.

Мари-Луиз Бернери остава сравнително непозната извън историята на анархисткото движение. Но животът ѝ показва как една жена, която не доживява дори 32-ия си рожден ден, успява да премине през някои от най-бурните събития на XX век и през цялото време да продължава да пише, издава и защитава убежденията си.

Източник

Долното видео обяснява случващото се напоследък в армията на САЩ. Некопенентността на Доналд Тръмп и администрацията му нямат граници.

Историята познава немалко революционери, които са проповядвали въоръжена борба от безопасното разстояние на писалището или политическата трибуна. Луиз Мишел (Louise Michel) определено не е сред тях. Учителка, поетеса, медицинска сестра, войник, затворничка и анархистка – през бурния XIX век тя е всичко това, като рядко се задържа за дълго далеч от барикадите или затвора.

Луиз Мишел е родена през 1830 г. във Вронкур ла Кот, Североизточна Франция. Получава образование и става учителка, но отказва да положи клетва за вярност към Наполеон III, необходима за работа в държавните училища. Вместо това преподава в частни училища и постепенно се включва все по-активно в радикалните политически среди.

През 1870 г. избухва Френско-пруската война и нещата за Франция бързо се превръщат в катастрофа. Наполеон III е пленен, Втората империя рухва, а пруските войски обсаждат Париж. Мишел не наблюдава събитията отстрани. По време на обсадата тя работи в помощ на ранените и участва в политическата и военната организация на парижани. След капитулацията на Франция напрежението между новото правителство и радикализираното население на столицата достига точката на кипене. На 18 март 1871 г. избухва въстанието, от което се ражда Парижката комуна – революционно управление, което за малко повече от два месеца превръща Париж в своеобразна политическа лаборатория.

Мишел се оказва в самия център на събитията. Тя служи като медицинска сестра, но не се ограничава с превързването на ранени. Носи оръжие, участва в Националната гвардия и се сражава на барикадите. За нея революцията не е абстрактна философска идея – тя трябва да бъде защитавана и с оръжие.

Комуната обаче е обречена. През май правителствените войски нахлуват в Париж. Следва прочутата „Кървава седмица“, по време на която въстанието е смазано, а хиляди комунари са убити, арестувани или изпратени в изгнание.

След разгрома властите търсят и Луиз Мишел. Когато арестуват майка ѝ, тя доброволно се предава. Следва процес, който допринася изключително много за легендата около нея. Мишел отказва да се дистанцира от Комуната или да моли за снизхождение. Напротив – превръща съдебната зала в политическа трибуна и поема отговорност за действията си. Поведението ѝ е толкова предизвикателно, че тя на практика приканва съдиите да я осъдят на смърт. Заявява, че щом всяко сърце, което се бори за свобода, има право единствено на куршум, тя също иска своя дял. Съдът обаче не изпълнява желанието ѝ. Присъдата е депортация. През 1873 г. Мишел е изпратена в Нова Каледония, френска колония в Тихия океан, на повече от 16 000 километра от Париж.

Именно в Нова Каледония политическите убеждения на Мишел окончателно се насочват към анархизма. Но престоят ѝ на острова има и друга интересна страна. Тя проявява любопитство към местното канакско население, изучава неговите традиции и език и събира легенди и песни. Когато през 1878 г. канаките въстават срещу френската колониална власт, тя застава на тяхна страна – позиция, която я отличава от много от останалите депортирани комунари. Мишел продължава и първоначалната си професия – преподава както на деца на депортирани, така и на местни жители.

Междувременно във Франция политическата обстановка постепенно се променя. През 1880 г. е обявена амнистия за участниците в Парижката комуна. След близо десетилетие изгнание Луиз Мишел се завръща у дома. Посрещането ѝ в Париж е триумфално.

Човек би могъл да предположи, че годините затвор и изгнание са я направили по-предпазлива. Случва се точно обратното. Мишел се превръща в една от най-разпознаваемите фигури на европейското анархистко движение. Изнася речи, участва в демонстрации, пише политически текстове и защитава идеята за общество без държавна власт и социална йерархия.

През 1883 г. участва в демонстрация на безработни в Париж. По време на шествието участници разграбват няколко пекарни. Мишел отново е арестувана и осъдена – този път на шест години затвор. И отново затворът не успява да я превърне в особено примерен гражданин. След освобождаването си тя продължава политическата дейност.

През 1888 г. историята придобива почти невероятен обрат. Докато Мишел изнася реч в Хавър, мъж на име Пиер Люка стреля по нея. Един от куршумите попада в главата ѝ. Тя оцелява. Още по-необичайна е реакцията ѝ – Мишел отказва да преследва нападателя си и дори се застъпва той да не бъде наказан сурово.

Привържениците и противниците ѝ започват да я наричат La Vierge Rouge – „Червената дева“. Прякорът добре показва противоречивия образ на Луиз Мишел. За едни тя е опасна фанатичка, символ на революционното насилие и разрушаването на обществения ред. За други – безкомпромисен борец срещу бедността, неравенството, колониализма и потисничеството.

Любопитното е, че зад революционната ѝ непримиримост стои човек, известен с изключителната си лична щедрост. Мишел често раздавала малкото пари и вещи, които притежавала, и през целия си живот проявявала особен интерес към образованието и положението на бедните. Тя пише стихове, мемоари, политически произведения и художествена литература и поддържа връзки с редица видни представители на радикалните движения в Европа. Дори с напредването на възрастта не се отказва от публичните си изяви.

Луиз Мишел умира от пневмония в Марсилия на 9 януари 1905 г., на 74-годишна възраст. Хиляди хора участват в погребалното шествие в Париж. Така приключва животът на жената, която започва като провинциална учителка и се превръща в един от най-разпознаваемите символи на Парижката комуна и европейския анархизъм. Независимо дали човек приема идеите ѝ, трудно може да отрече едно нейно качество – Луиз Мишел никога не изисква от останалите риск, който самата тя не е готова да поеме.