Тази нощ САЩ са поразили над 80 цели в Ирак и Сирия, които са свързани с местни про-ирански групировки и милиции. Това е в отговор на нападението в Йордания от преди една седмица, при което загинаха трима американски военни и което бе извършено от една от тези свързани с Иран групи. Тези събития могат да се приемат като продължение на спиралата от насилие и "отговор на отговора на отговора" - нещо за което писах тук:
Спирала от ескалиращо насилие - военна сводка за изминалата седмица
С оглед на все по-мрачното бъдеще реших да подготвя настоящия материал, които е базиран на една скорошна статия в The Telegraph - тя разглежда въпроса защо една трета световна война е съвсем реална.
На ръба ли сме на трета световна война? Със сигурност сме в епохата на „апокалипсис отвсякъде“ - пандемия, прогнози за екологичен колапс и апокалиптични филми постоянно препоръчвани ни от алгоритмите на Netflix. Рискът от глобална война със сигурност не е бил толкова висок, откакто СССР се разпадна.
По света авторитарните режими са го закъсали. В епохата на глобална стагнация е видна тяхната неспособност да изпълнят обещанията си да осигурят работни места, да се справят с бедността и да развият средната си класа. Страхуващи се от вътрешни брожения, автократите имат нарастващ стимул да залагат на укрепване на властта си чрез фокусиране върху външни врагове, независимо дали посредством "малки" регионални войни или високорискови конфликти със Запада.
Бързо развиващата се криза, която избухна след атака с дрон срещу американска база близо до границата на Йордания със Сирия, е идеален пример за нашата плашеща нова реалност. Въпреки че Иран отрече каквото и да е пряко участие, ясно е, че той е дълбоко замесен в това, което е само последната от поредица от свързани с Техеран атаки, предназначени да прогонят САЩ от Близкия изток.
Като се има предвид неизбежният отговор на САЩ, възниква въпросът: защо Иран изобщо би участвал в такава безразсъдна авантюра? Въпросът, който често се пропуска във всички обичайни наблюдения на Иран като зъл фундаменталистки режим, е, че той също се проваля във вътрешната си политика.
Упадъкът на Иран е сред най-необикновените истории на съвремието. Тази страна е наследник на една от великите древни цивилизации, благоприятно разположена в центъра на световната търговия и имаща някои от най-големите петролни и газови запаси в света. Но една вкаменена и некомпетентна теокрация я превърна в бунище. Инфраструктурата е сравнима с тази на разкъсана от война държава, а половината от населението живее в бедност.
Тъй като мащабът на националната катастрофа предизвикана от моллите става невъзможен за прикриване, изпадналият в битка за оцеляване режим се опита да отклони вниманието от провалите си, като удвои дългогодишните си амбиции да се утвърди като регионален хегемон, създавайки „шиитски полумесец”, който да функционира като защитен щит срещу сунитите и западните неверници. Превръщането в ядрена сила е, разбира се, от решаващо значение за такава визия.
Всъщност истинската опасност може да не е, че Иран наистина става все по-силен, а че неговите лидери знаят, че времето не е на тяхна страна. Вярно е, че Техеран вероятно е само на няколко години от създаването на ядрени бойни глави за балистични ракети. Но тъй като икономиката му се срива, режимът може да подозира, че ще стане по-трудно за него да оправдае цената на програмата пред своите неспокойни граждани.
Това съответства на модел, който историците са идентифицирали през цялата история. Това, на което предишните световни войни ни учат е, че не уверените и успешни държави започват войни, а разядените и шизофренични, които едновременно страдат от грандиозни заблуди и смъртен страх от бъдещето.
Днес този парадокс на крехкия и уязвим агресор се разиграва не само в Иран, но в още по-ужасяваща степен в Русия. Режимът на Путин впечатляващо не успя да се възползва от предимствата на Русия – не на последно място нейните природни ресурси – за да повиши жизнения стандарт и да създаде просперитет. Голяма част от руското население живее на ръба на нищетата и страната е заклещена в петролен капан, обикновено запазен за страните от третия свят. Корупция от горе до долу, пълзяща монополизация и вселена от лъжи доведоха до пропиляване на печалбите от пазарните реформи през 90-те години.
Путин, в отговор, се опитва да спре икономическия и демографския упадък и да скрие провалите си у дома чрез завоевания. Въпреки че я наричат "руската мечка", пост-съветска Русия е по-близка до медузата, която продължава да отделя токсини във водата след смъртта, нейните атакуващи клетки изхвърлят неконтролируемо отрова дори след обезглавяване.
Отново, това, което може да направи Русия още по-опасна, е, че нейният прозорец за „възстановяване“, предвиден от Путин, се стеснява. Ако настоящите тенденции се запазят, Русия ще се превърне в геополитическа мишка само за няколко десетилетия, отстъпваща по сила дори на изгряващи африкански сили като Нигерия.
Може също да се спекулира дали струпването на облаци в Китай може да доведе до флирт на Пекин с цивилизационна война със Запада. Едновремешната голяма стратегия на Си Дзинпин – поддържане на изключителни темпове на растеж, до голяма степен чрез държавни инвестиции – се срина. Той отговори, като насочи Китай към военно-автократичен модел – от преследване на китайската мечта към визия за Велик Китай. Неговата нова стратегия за „военно-граждански синтез“, която има за цел да превърне Китай в най-технологично напредналата военна сила в света, отразява тази посока.
Не е немислима и идеята, че Китай може да повиши рисковете от нова световна война чрез нахлуване в Тайван. Си знае, че има ограничено време за действие; въпреки че се смята, че до 2027 г. Пекин ще има военно превъзходство над САЩ в Тайванския пролив, като се има предвид намаляващото му население и стагнираща икономика, остава открит въпросът колко дълго може да продължи това.
Традиционното мнение е, че ако Третата световна война започне, това ще бъде заради някакво случайно събитие. Но трябва да приемем възможността за съвсем неслучаен старт на войната. Автократичните лидери – измъчвани от перспективата за собствената си брутална и насилствена смърт в случай на падането им от власт – да са готови да следват стратегии за оцеляване, които, макар и ирационални за нас, изглеждат дълбоко рационални за тях. Те могат да представляват заплаха за човешкото оцеляване наравно с, да речем, недостатъчно защитени патогенни лаборатории или излязлата извън контрол еволюция на ИИ.
Рискът се увеличава в епоха, в която диктаторите наистина смятат, че могат да спечелят. С ядрената доктрина за „първия удар“, Русия е все по-убедена, че има предимство в случай на ядрена война. Иранският режим, след като е преживял едно поколение изолация, може да страда от арогантност и да смята, че няма как да не оцелее.
Западът, ако иска да овладее авторитарната заплаха, ще трябва да използва това, което сам по себе си е опасен коз: собствената си непредсказуемост, присъща на демокрациите. От нормализирането на отношенията с Китай през 70-те години, което удари в гръб Съветския съюз, до изненадващо силния отговор на нахлуването в Украйна, Западът плаши враговете си, защото те никога не могат да знаят какво наистина ще направи. Явно за демократичният свят е дошло времето да хвърли заровете още веднъж, за да запази надмощието си.